В читалнята съм. Чета за онези 7 навика на високо ефективните хора. На английски чета даже. Пия зелен чай. Проверявам някоя и друга дума в речника на телефона. С буклите съм днес,но пък и с диоптърните очила. Тя влиза. Снима ме. Първо скришом, после явно, но свенливо, после в профил и в анфас. Поглеждам я. Може би и леко се намръщвам. Тя почервенява. Обръща се и снима книги. Фокусира върху думи. Запечатва думите като изображения. Аз разрошвам леко букли и вдигам брадичка, в случай, че последва нова снимка. Забивам поглед в книгата. Тя ме снима отново. Вече се виждам в университетския каталог за 2014-та на 3-та страница. Но съм и леко сърдита! Снима ме без да ме попита, без да обясни. Ами ако беше някой не толкова нарцистичен, колкото мен?
Ето! Мъжът отсреща не е. Поглежда я изкосо и пита:"Мен ли снимате? Не искам да ме снимат и да ме качват никъде! "Тя свежда глава. Лицето и придобива цвят на още младо мерло. Изключва фотоапарата. Отминава. Без да каже нищо. Без да си довърши работата. Но не казва нищо. На никого.
И изображенията имат нужда от думи. Понякога, почти винаги. Читалнията позволява тишината да бъде нарушена. От думи. Рядко, но понякога. Ние имаме нужда от думи. Винаги!Думите са протегнати ръце. Понякога са и средни пръсти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар